Кели Влахос

Християнското малцинство в Ирак се топи - въпреки твърденията на  сенатори и конгресмени на Капитолия, че американското нашествие през 2003 г. направило страната по-добро място за живеене.
Християните в Близкия изток нямат племенната структура на арабските мюсюлмани и няма кой да ги защитава. Голяма част от тази древна общност беше принудена да напусне страната след системните убийства, отвличания и грабежи на мюсюлманите.
Но най-трагична е съдбата на християните, които останаха в Ирак. Те са подложени на непрестанното насилие на мюсюлманите-фундаменталисти и дори от страна на кюрдите, които в началото на Иракската война ги прибраха при себе си.
Иракските християни са древен народ - халдейци, асирийци и сирийци - потомци и последователи на първите християнски апостоли в гръко-римската античност в Близкия изток. Тези хора говорят оригиналния език на Исус Христос - арамейския, и смятат за своя родина цяла Месопотамия.
"Смятат ни за най-слаби от слабите. Станахме лесна мишена, защото няма с какво да се защитим, да отвърнем на ударите. А и нашето християнско учение не ни разрешава да отвръщаме на удара с удар", казва Джоузеф Касаб, изпълнителен директор на Халдейската федерация на Америка, базирана в Мичиган. Организацията се бори за защита на иракските християни, които към момента наброяват около 400 000 - според официалната статистика на Багдад. Според други изчисления обаче, например данните на американските сили в тази страна, там са останали не повече от 250 хиляди християни. До американското нашествие в Ирак те бяха 1.4 милиона, около 3% от населението. "Става дума за едно чисто физическо оцеляване, но от ден на ден става по-лошо ", добавя Касаб. Когато войната започна прз 2003 г. много християни, прокудени от мюсюлманските милиции в Багдад и други градове, избягаха на север, в Кюрдистан. Сега, според новинарските бюлетини и докладите на Хюман райтс уоч, те са попаднали в кръстосания огън между кюрдите и арабите. В последния доклад на Хюман райтс уоч пише:
"Кюрдските и арабските власти воюват за контрол на областта Ниневия. След 2003 г. Кюрдското регионално правителство получи възможност да променя реалностите на терена чрез силното присъствие на своите полицейски и охранителни части. За да консолидира хватката си върху областта, то предлагаше на малцинствата в нея финансови и други придобивки, като в същото време прилагаше над тях репресивни мерки, за да ги държи в подчинение. Кюрдските сили за сигурност извършваха безразборни арести, заплахи и изнудване, а в някои случаи - и насилие срещу малцинствата, които могат да оспорят властта на  регионалното правителство върху оспорваните територии. Екстремисти сред сунитските араби, от своя страна, смятат малцинствата за "неверници" и "кръстоносци". Те извършиха опустошителни нападения и избиха стотици жители. Мосул, столицата на провинция Ниневия, стана бойно поле на различни въоръжени милиции отчасти и заради хегемонията на кюрдското регионално правителство, която арабите, свикнали с различни привилегии и власт при предишни правителства, не приемаха."

Неотдавна насилето в Мосул отново отбеляза връх. На 15 ноември там бе убито християнско момче, 16 годишният Рами. В Багдад вече няма християни. "В южната част на страната все още живеят около 300 християнски семейства" - каза през септември архиепископ Луис Сако от Киркук. - "Но аз съм дълбок песимист. Не изпитвам капчица надежда за бъдещето".  
А тъкмо иракските християни посрещнаха с радост американската армия. Те мислеха, че всичко ще стане по-добре отпреди. "Видях ги как приветстваха американците" - казва Касаб, който е бил в Ирак през 2004 г. - Но много скоро нещата се промениха така, както никой не беше очаквал. Много светски иракчани станаха религиозни мюсюлмани. Имаше силен брейн дрейн (изтичане на мозъци). Интелектуалците, професорите, образованите хора станаха мишена на мюсюлманските милиции. Християните бяха уволнявани от работа, безразборно избивани и започнаха да бягат от Ирак". 
Преди войната християните бяха образована класа от професионалисти, която Саддам Хюсеин уважаваше и ценеше. Но през 80-те години много от тях емигрираха, за да не служат в партията Баас. Това промени отношението на Саддам към тях, то ставаше все по-брутално. "През 90-те години той забрани да се дават библейски имена на новородените християни и национализира нашите институции", разказва Касаб. 
Но никой не е бил подготвен за ужаса, който настъпи след свалянето на Саддам от власт. Американците разпуснаха иракската армия. Безработните военни образуваха въоръжени бригади. Сунити и шиити кръстосваха улиците в търсене на изкупителни жертви. Нападаха църквите. Християните, живели досега в хармония с мюсюлманите, бяха жигосани като предатели и обвинени в сътрудничество с американците, бяха наричани "неверници" и "кръстоносци". Те бяха отвличани и убивани в присъствието на своите съседи мюсюлмани. Те бяха изтезавани преди смъртта си, някои - направо разпъвани на кръст, лицата на жените бяха заливани с киселина.
През март 2008 г. архиепископът на Мосул, отец Паулос Фарадж Рахо, беше отвлечен и убит. През май т.г. 5-годишно християнско дете от село до Мосул също бе отвлечено и убито.
Доминираното от шиити правителство на Нури ал-Малики многократно обещаваше да сложи край на етническото и верско насилие, но досега резултат няма. В иракския парламент има само двама депутати-християни. Затова е невъзможно да се упражни политически натиск отвътре. Едва в началото на ноември т.г. един от тях, Йонадам Канна, се осмели да поиска разследване на последните убийства.

От началото на войната около 2 милиона иракчани избягаха в Йордания, Египет, Турция, Ливан и Сирия. Още 2.5 милиона са разселени из страната.
Благодарение на Халдейската федерация в САЩ през последните две години около 17 хиляди иракски християни получиха убежище в САЩ, въпреки нежеланието на администрацията на Буш да признае, че след инвазията много иракчани искат да избягат от страната.
В момента много от тези имигранти се крият от власттите на САЩ, защото се страхуват, че ще бъдат върнати в родината си. Администрацията на Обама не ги толерира заради голямата безработица, която кризата остави в наследство. На места, например в област Детройт, тя стига 17%. Местните американци също не ги искат. На 14 ноември т.г. в много градове на САЩ избухнаха анти-имгрантски демонстрации.
Парадоксът е, че иракските християни в САЩ нямаше да бъдат в това отчаяно положение, ако САЩ не бяха окупирали родината им. Подобно на тримата мъже, които миналото лято се опитаха да пресекат Рио Гранде и да влязат в страната, след като всеки от тях беше платил по 20 хиляди долара на един каналджия, и те мечтаят един ден да се върнат в Ирак. Трагично е, че едно от най-мощните политически движения на Америка, християните-консерватори, все още игнорират тези бежанци. Причината за тази слепота е, че ако трябва да се погрижат за тях, консерваторите в Републиканската партия ще трябва да обясняват на обществото какво е станало с Ирак след окупацията, ръководена от техния президент Джордж У. Буш.